Съобщаването на диагнозата представлява момент, в който сякаш за минути, целият живот се променя. Въпреки напредъка на медицината, онкологичното заболяване продължава да се асоциира с безнадеждността. Нахлуват много силни чувства – на болка, страх и несигурност, гняв, отчаяние и усещане за несправедливост. Появяват се куп въпроси без ясен отговор; близките са изплашени, обичайното ежедневие, плановете и мечтите изглеждат невъзможни. Усещането за сигурност, за физическа, психична и екзистенциална стабилност, върху които допреди това са били изградени представите за себе си и бъдещето, очакванията и надеждите, е разклатено. Това са напълно обясними и нормални преживявания, които на следващ етап постепенно започват да се уталожват.

В този момент човек се намира пред сериозни изисквания – приспособяването към мисълта за диагнозата, психичната подготовка за предстоящото лечение и преминаването през него, са етапи от един нелек процес, по време на който пациентът е изправен пред множество емоционални и фактически предизвикателства. Той трябва да овладява високи нива на напрежение, да се справя с много промени, да взима важни решения, като едновременно с това му се налага да се грижи и за задълженията, които не може да изостави. При различните хора справянето протича по различен начин и с различно темпо. То не се случва по точно определен, линеен начин. Има моменти на облекчение и увереност, но и други – на тревога и потиснатост. И няма срокове. Важно е да се знае, че тези колебания не само не са лош знак, а напротив – показват едно нормално справяне на психиката с това, през което се преминава.

Част от доброто справяне с болестта е свързано с възможността да бъдат преживени, изтъгувани и споделени болезнените емоции. Емоционалната и социалната подкрепа са много важен фактор не само за адаптацията към болестта и овладяването на кризата, която тя въвежда, а и за справянето с лечението. Поддържането на добро качество на живот не означава единствено добър контрол над заболяването. То включва и всички останали сфери на живота на човека - емоционалното му състояние, пълноценните взаимоотношения и следването на стремежите му, въпреки усложненията от болестта.

Обикновено успокоението започва да настъпва, когато се изясни какво ще се предприеме, установи се връзка с лекуващия екип и лечението започне. Тогава плашещите представи постепенно започват да се прекрояват спрямо реалността и човек е способен да мисли по-трезво върху случващото се. Необходимо е, обаче, време, в което пациентът и семейството му да приемат промяната, да се реорганизират спрямо нея и да се почувстват по-стабилни.

Когато дойде болестта, пациентът и семейството му се борят с всички сили да съумеят да запазят контрол над случващото се. Всеки един по своя начин и в границите на своите възможности. В нормалните човешки взаимоотношения, близките започват усилено да търсят начини да подкрепят болния човек, да го облекчат и подпомогнат. Понякога обаче тяхната помощ се оказва недостатъчна. Самите те, много объркани и притеснени, не винаги знаят как е най-подходящо да подходят към болния човек, или той, по различни причини, се безпокои да споделя свободно това, което преживява, за да ги ориентира по-добре в нуждите си. Също така често се случва да има сериозни разминавания в начина, по който хората се справят с трудната ситуация. Това може да стане повод за доста недоразумения в отношенията и да доведе до излишно огорчение и дистанциране в семейството. Емоционалната връзка се нарушава и лесно може да се стигне до чувство на самотност и изолация в един момент, в който хората най-много се нуждаят един от друг, от разбиране, загриженост и съпричастност. Обикновено тук именно тревогата и потиснатостта се засилват, започват да се настаняват оплакванията, недоволството, несигурността. В такъв момент това, което може да помогне е откритият диалог. И честността – към себе си и към другия, която отваря пътя към едно автентично, дълбоко свързване.

Понякога човек може да има нужда от помощ от професионалист, който да му помогне да разбере по-добре преживяванията си и случващото се. Някой, с когото да обмисли други гледни точки, да намери обяснения, които са му убягвали, или просто да поговори свободно с човек извън обкръжението си за важните за него неща.

Консултирането с психолог не бива да се счита за проява на слабост или несправяне. Не е необходимо също да така да се прибягва до него едва тогава, когато пациентът вече се чувства в криза. Да се срещнеш с психолог означава да се срещнеш със себе си, да помислиш върху живота си с помощта на някой друг.

За съжаление, поради прекалено интензивния натиск на болестта, като че ли емоционалните преживявания, съпътстващи процеса на лечение, остават встрани. Предполага се някак, че човек трябва да се справи с тях мимоходом, просто „да се държи“ и „да бъде силен“, както хората обикновено казват. Но тази т.нар. „сила“ има своите необходими предпоставки. Тя се нуждае от основи, върху които да се изгради. Също така „силата“ не означава липса на страдание, а адекватно справяне с това страдание.

Психологът работи с онези психични аспекти, които биха могли да усложнят състоянието на болния и да затруднят процеса на лечение. Понякога е възможно пациентът да изпитва колебания относно лечението, да се фокусира прекалено болезнено и тревожно върху неговите странични ефекти. Или да се чувства безполезен, обременяващ близките си, провален. Да се преумори прекалено много в един момент, да има чувството, че не може повече да продължи и т.н. Ролята на психолога е да улови същината на затруднението, което пациентът изпитва и да обмисли насоките на своята помощ спрямо неговата индивидуална житейска ситуация.

Различните етапи на болестта изправят пациента пред специфични задачи. Включително излекуването, когато от него се очаква и изисква да премине към старото си ежедневие както преди, докато самият той се чувства много променен и все още крехък. Това са важни емоционални преживявания, с които хората не винаги могат да се справят сами. Съвременното общество изисква бързо възстановяване, действие и добро справяне. Понякога близките, именно в съответствие с най-добрите си намерения, без дори да си дават сметка, изискват същото. Но пациентът има нужда от време и толерантност, докато открие отново собствените си ресурси и се стабилизира.

Много хора, преживяващи болестта споделят, че настъпването й е направило тях самите и отношенията им много по-осмислени, по-здрави, по-задълбочени и пълноценни. С появата си болестта прави така, че човек не може повече да избягва истините, да подценява, да заобикаля съществените неща. Тя изисква промяна, преосмисляне, и поемане по пътя на лечението. Този път може да засяга и много други нерешени проблеми, които досега са били оставяни назад в хода на ежедневието и усещането за безкрайното бъдеще напред, което болестта променя. Тази промяна идва по болезнен начин, тя предизвиква страх, тъга, съжаления. Но също така е и живителна, защото връща към онези ценности и приоритети, които са отстъпили назад. Появяват се неща, които изискват да им бъде обърнато внимание. Появява се въпросът за излекуването.

Д-р Маргарита Тарейн

Клиничен психолог